Subscribe
Подобно на Шон Лемас, Джак Линч се възхвалява от „Фиана Файл“ и от надменните либерални политици като един от великите модернизатори на Ирландия. Лемас бе поставил началото на пътя на Ирландия към модерността с Първата програма за икономическо разширяване на Т. К. Уитакър от 1958 г. Линч направи първите стъпки на Ирландия към „все по-тесен съюз“, като се присъедини към Европейската икономическа общност през 1973 г. Въпреки митичния статут, до който тези премиери са издигнати в парламентарната история на „Фиана Файл“, техните постижения често са били изопачавани за политически цели.
Въпреки репутацията си на реформатор, Лемас всъщност беше откровен консерватор; и макар че на Джак Линч се приписва заслугата за присъединяването на Ирландия към ЕИО, някои от неговите изказвания биха могли да бъдат определени от днешната партия „Фиана Файл“ като евроскептични по своето съдържание.
Днешната привързаност на „Фиана Файл“ към Лемас и Линч най-вероятно произтича от епохата на либерализацията, водена от късогледия лидер на партията Мишел Мартин. Със сигурност това се дължи на тяхната подкрепа за присъединяването на Ирландия към ЕИО, но може би и защото „Фиана Фейл“ започна да се страхува от консервативното наследство, оставено от нейния основател Еамон де Валера. Може да се предположи също, че тази емоционална близост към Линч и Лемас се дължи на факта, че те са единствените премиери на „Фиана Фейл“ в съвременната история, които не са били обвинявани, че ограбват страната.
Въпреки това, честването през 2023 г. на 50-годишнината от присъединяването на Ирландия към Европейската общност показа колко поразително откъснати от собствената си политическа история са станали ирландските държавни служители.
Първоначално Ирландия беше обвързала кандидатурата си за членство в ЕИО с тази на Обединеното кралство, за да защити икономическите си интереси. Френският президент Шарл де Гол обаче наложи вето два пъти срещу членството на Великобритания, а оттам и на Ирландия, в блока. Този скептицизъм към мястото на Великобритания в европейските институции се дължеше на опасенията на френските лидери, че Великобритания се стреми да се присъедини като своеобразен „троянски кон“ за англо-американските интереси. За щастие на Ирландия, наследникът на дьо Гол Жорж Помпиду реши да не продължава тази стратегия и на 22 януари 1972 г. Джак Линч подписа Договора за присъединяване на Ирландия в Брюксел.
Последвалият референдум в Ирландия на 10 май 1972 г. за ратифициране на членството ѝ в ЕИО беше одобрен с огромно мнозинство, като 83,1 % от гласовете бяха в подкрепа на тази нова възможност за ирландската икономика.
На срещата на върха в Париж, проведена на 19–20 октомври 1972 г., бяха очертани бъдещите насоки за развитие на европейските институции, като лидерите се споразумяха за по-задълбочена икономическа интеграция под формата на парична политика, търговски преговори и помощ за регионално развитие.
Въпреки това, на тази амбициозна среща на върха, организирана от президента Помпиду, речта на таоисеаха Джак Линч съдържаше едно изключително важно предупреждение. Линч заяви, че в рамките на този далновиден европейски проект съществува „по-широк въпрос… за демократичното съдържание на Общностите и за необходимостта да се включат гражданите възможно най-тясно в решенията, политиките и дейността на Общностите“.
Освен това той заяви, че европейските лидери „трябва да осъзнаят опасността нашите народи да се отдалечат от Общността и да започнат да я възприемат — в момент, когато тя навлиза в нови важни области на дейност — като някаква монолитна структура, все по-отдалечена от вида демократичен контрол, какъвто е познат в държавите-членки“.
Макар предупреждението на Линч да е с предпазен характер, неговата тежест е очевидна за всеки съвременен политически наблюдател с трезво мислене в Европейския съюз. Визията на Линч за „активното стремеж към по-тесни и по-рационални икономически и търговски отношения с другите нации“ днес е заменена от инфантилни комюникета, които описват международните срещи като „на високо равнище“, а длъжностните лица като „високопоставени“, сякаш обществеността не осъзнава тяхната важност.
Не е нужно да търсим по-далеч от „върховния представител“ на Европейския съюз, Кая Калас, чиито повтарящи се публични гафове при обсъждането на това как Европа би могла да победи Китай или Съединените щати разкриват деликатния баланс, който поддържат дипломатите на континента.
Този натиск върху европейските държави да работят заедно за постигането на общите си интереси беше централен елемент от аргументацията на Линч в подкрепа на присъединяването на Ирландия към Европейския валутен съюз през 1978 г. В речта си пред Dáil Éireann на 21 декември Линч отбеляза, че „през последните няколко дни получихме още едно доказателство за това колко крехко е икономическото равновесие от последните години. Цените на петрола отново се повишават. Валутната нестабилност може отново да допринесе за комбинацията от рецесия и инфлация, от която Европа в момента с колебания започва да излиза. Наистина ли тази камара смята, че положението ни в света би било по-добро извън паричната система, която страните от Общността изграждат с толкова много обмисляне и толкова много усилия?“
Очевидно икономическите интереси на Ирландия в контекста на европейската интеграция винаги са били на преден план в съзнанието на лидерите на „Фиана Фейл“. Въпреки това тези икономически интереси в момента се възпрепятстват активно от регулаторната лудост на ЕС и идеологическия фанатизъм на назначените от него бюрократи.
В крайна сметка Линч си представяше една Европа, която е „творческа, но и реалистична“. Днес това не би могло да бъде по-далеч от истината. Също толкова болезнено е, че собствената му политическа партия е станала безкритична и подчинена спрямо европейското политическо управление. В един свят, в който предупрежденията на Линч относно Европейския съюз са се сбъднали, е двойно странно да видим как „Фиана Фейл“ робски защитава монолитните структури, които Европейската комисия вече управлява с желязна ръка, цензурирайки евроскептичните политически възгледи, анулирайки незадоволителни изборни резултати и замисляйки социално инженерство върху европейската общественост чрез социалните медии.
В отминала епоха „Фиана Фейл“ беше социално консервативна политическа партия, която се застъпваше за икономическо развитие и защитаваше сплотената социална структура на Ирландия. Днес тя се е превърнала в безлична машина, чиято единствена цел е придобиването на власт и кариерното израстване на членовете ѝ. Това не е служба на обществото, а самообслужване. В стремежа си към власт на всяка цена партията се е отказала от про-животната си политическа позиция и се е озовала в ролята на защитник на неудобния статукво в Европейския съюз, за който един бивш служител на Комисията твърди, че на най-високите нива на транснационалната му бюрокрация работят извратени сексуални девианти.
Ако сравним предупреждението на Линч срещу формирането на антидемократичен монолит с противоречивите изказвания на Мишел Мартин от 2017 г., че партията му „не иска да има нищо общо с ретроградна представа за суверенитет“, промяната във „Фиана Фейл“ е очевидна.
Тази метаморфоза, въпреки най-големите надежди на страхливите консервативни депутати от задните редове на партията, е необратима. „Фиана Фейл“ ще остане завинаги в историята не заради постиженията на де Валера, Лемас или Линч, а заради прекалено дългото пребиваване на Мишел Мартин на поста и неговото скучно лидерство.
С наближаването на началото на злополучното ирландско председателство на ЕС на 1 юли, начело с влиятелни дилетанти от „Фиана Фейл“ като Майкъл Макграт и Томас Бърн, партията без съмнение ще изпадне отново в криза. Почти сигурно е, че Линч и Лемас ще бъдат начело на идеологическата каша в партията по време на този период, тъй като в търсенето си на идентичност тя ще облече деформираните кожи от историята на партията.
Независимо от начините, с които се опитват да прикрият катастрофалните си постижения, ще бъде безкрайно забавно да се наблюдава докъде ще стигнат „Фиана Фейлърс“ в стремежа си към слава за сметка на държавата.
След като приключи ирландското председателство на Съвета, партията може дори да има нов лидер, който вероятно ще породи надежди за обновление в редиците ѝ. Тези фалшиви надежди обаче ще бъдат краткотрайни и „Фиана Фейл“ почти неизбежно ще се озове отново на път към Брюксел.
„Фиана Фейл“ се превърна в партия, лишена от идеология, която направи компромиси с всеки принцип, който някога е отстоявала, и която не обърна внимание на предупреждението, отправено от нейния собствен лидер по време на присъединяването на Ирландия към ЕИО. Такава арогантност не остава ненаказана и съвсем основателно политическата съдба на „Воините на съдбата“ може би е към своя край – не с гръм и трясък, а с тихо стенание.